Ръкописът на Войнич: какво знаем за книгата, която още не можем да прочетем

В дигиталния каталог на библиотеката „Байнеке“ ръкописът на Войнич носи съвсем делово означение: MS 408. По страниците му има растителни рисунки, кръгови схеми и редове с необичайни знаци. Витрината може да превърне подобна книга в предмет на възхищение; дигитализацията позволява нещо по-полезно — човек да се върне към конкретната страница и да провери какво всъщност вижда.3

Голямото изкушение е всяка странна рисунка да бъде приета за ключ. Но рисунка, която прилича на растение, не казва автоматично какво означава текстът до нея. А последователност, напомняща дума, още не е прочетена дума. Между зрителното разпознаване и доказания превод има разстояние, което сензационното заглавие лесно прескача.

Какво успява да измери науката

Радиовъглеродното изследване, описано от Университета на Аризона през 2011 г., поставя пергамента в началото на XV век. Анализирани са малки проби от различни части на ръкописа. Това е важна опора: материалът не може да бъде произволно преместван във всяка епоха, която устройва дадена теория.2

Датировката обаче има точно определен предмет. Изследван е пергаментът, а не пряко моментът, в който върху него са написани знаците. Учените обясняват и защо датирането на мастилото е различен проблем. Следователно резултатът е силно доказателство за възрастта на основата, но не е самостоятелен отговор на въпросите кой, кога и защо е съставил текста.2

Тази разлика е съществена. Ако датираме хартията на едно писмо, още не сме установили автора му. Ако намерим стар подвързан том, не сме доказали, че всяка бележка в него е от една и съща ръка. Материалната история и историята на съдържанието могат да се допълват, без да бъдат едно и също.

Книга с история, но без сигурен глас

Името идва от търговеца на книги Уилфрид Войнич, който придобива ръкописа през 1912 г. През 1969 г. Ханс П. Краус го дарява на Йейл. Библиотечното описание разграничава групи изображения и проследява известни обстоятелства около предмета. То не предоставя общоприет превод на загадъчния текст.1

Това означава, че можем да разказваме историята на притежанието, без да притежаваме историята, която самата книга може би разказва. Можем да преброим повтарящи се знаци и да сравним страниците, без да знаем дали те представляват език, шифър или друга система. Всяка от тези възможности изисква собствена проверка.

Как би изглеждал убедителният прочит

Добър тест би бил предложеното правило да работи не само върху подбрана дума, а и върху нови, предварително неизбрани пасажи. Изследователят трябва да обясни защо използва конкретни стойности на знаците и дали същите правила остават последователни. Иначе почти всяка достатъчно гъвкава система може да произведе отделни прилики.

Важно е и друго: разпознаването на едно предполагаемо име не превежда цял ръкопис. То може да е полезна следа, случайно съвпадение или резултат от избор между много възможности. За да оценим предложението, трябва да видим метода, не само красивия му резултат.

Неизвестният смисъл не прави всяка интерпретация еднакво полезна. Едно предполагаемо разчитане трябва да работи последователно върху повече от избрани редове, а не да произвежда убедителни думи само там, където авторът му предварително очаква да ги намери.

Загадката, която не се нуждае от чудеса

Най-честният начин да гледаме на Войнич е да запазим едновременно две мисли. Това е реален исторически предмет с изследван материал и достъпни изображения. Значението на необичайните му знаци не следва автоматично от тази материална сигурност.3

Тъкмо тук е силата на историята: книга може да бъде запазена, фотографирана и изучавана, а гласът ѝ все още да остава недостъпен. За други сюжети, в които предметите дават непълен отговор, разгледайте Тайни от миналото. Понякога откритието е не нов превод, а по-точно разбиране какво още не можем да преведем.