Десислава Севдалинова от Видин е в неизвестност от 20 години и 4 месеца. Има образувано дело, но резултати по него – не. Не става ясно каква е нейната съдба. Ясна е само датата 22 юли 2002 година, когато 17-годишната Деси е видяна за последно.
„Тогава детето изчезна. Просто изчезна“, разказва майката на Деси – Анжела Маринова.
Към онзи момент Анжела работи в Германия, а Деси живее с баба си и вуйчо си. Учи във Видин, вече мисли за висшето си образование. Планират пътуване на нея до Германия, за да се види с майка си. Малко преди него тя изчезва.
„Имам съобщение, което аз съм показвала многократно на телефона. В него тя ми казва, че се е видяла с шофьора на автобуса, с когото трябваше да пътува и е казала, че ще се включи и племенникът ми в пътуването“, разказа майката на Деси пред БТВ.
По това време Деси има приятел Божидар Пеков, син на бившата съдийка Мира Пеков. Именно при него са открити златните накити на майката и телефона на Деси след изчезването ѝ. Според доказателствата той е този, който я е видял за последно и е основен заподозрян.
„Открити са и евро при обиска, Мисля, че това са парите на детето, които бях пратила за пътя“, каза Анджела.
В първите часове след като тя изчезва няма издирване. На другия ден полицията започва да я търси. След седм години повдигнат обвинение за отвличане срещу Божидар Пеков, и за лъжесвидетелстване на майка му Мира Пекова.
„Сега сме на етап, че делото е подновено за кой ли път. Аз благодаря на Гешев. Запознат е със случая. Работи се, но това е от година и половина“, каза Анжела.
Тя не знае дали има нови данни по казуса.
„Знам, че Пеков има свой бизнес. Говореше се, че е в Испания. Там е лежал в затвора“, добави майката на Деси.
Според нея Деси е изведена още същата вечер през „Връшка чука“, защото има данни, че момчето е било на граничния пункт.
След 20 години, майката все още има мечти и очаквания.
„Представям си я колко е пораснала вече. Представям си, че може би има семейство. Мисълта, че ще я прегърна ме крепи. Аз знам, че Деси ще се върне. Вярвам. Усещам го и знам, че има справедливост под една или друга форма“, разказа Анжела.
„Когато тръгнах за Германия тя ме прегърна. И аз се разплаках. Тя гледаше през терасата. Айде бе мамо, айде стига, защо плачеш сега? Ще мине още малко време и ще се видим и ще дойда аз при теб. И ме стисна силно. Е аз плаках до „Връшка чука“, не можех да се спра от хълцане“, добави тя.
„Може би, както и сега инстинктивно съм спокойна, че ще дойде деня и ще я прегърна пак“, каза Анжела.
Тя продължава да се моли сутрин и вечер и да чака. Защото надеждата е по-силна от всичко.
„Винаги ще търся отговор за нея. Винаги ще търся отговор, защото този отговор така и не ми беше даден. Бих казала на Деси, че я обичам, макар, че тя го знае и че я чакам. Колкото трябва, толкова“, добави Анжела.