На 1 декември 1963 г. става авария в газовото находище Урта-Булак в Узбекистан. По време на сондирането е имало огромно изпускане на природен газ, който, попадайки първо във формацията с необичайно високо налягане и съдържание на сероводород, а след това и на повърхността, се възпламенява. В резултат на това се образува гигантски шлейф с височина 70 метра.
Поради богатите запаси от природен газ факелът нямало да се загаси сам.
А както съвсем скоро се оказва, било невъзможно да бъде изгасен. Заради високата температура факелът не можел да бъде доближен на повече от 250 метра. Сондажната кула се срутила, защитната арматура на устието на кладенеца била напълно унищожена. След като погълна тези технически конструкции, факелът станал още по-голям.
Борбата с вечния факел продължила три години. По-точно, 1074 дни. Всички познати начини за потушаване на пожара, включително използването на артилерия, не дали резултат. Районът около Урта-Булак буквално се превърнал в изгорена земя.
Из спомените на Камил Ибрахимович Мангушев, ръководител на операцията по потушаването на пожара:
„Всичко, което можеше да гори наоколо, отдавна беше изгоряло. Сега това наистина беше мъртва нажежена до червено земя. През нощта ята прелетни птици и облаци насекоми, привлечени от светлината, попадаха в този огнен танц на смъртта и падайки, изгаряха, често дори без да достигнат земята.“
Добре известно е, че когато всички изпитани методи не дават резултат, се налага да се прибегне до рискови такива. Затова беше предложено да се опитат да угасят огъня с ядрен взрив.
Разработването на проекта е възложено на КБ-11, който вече се занимава с изучаване на използването на ядрени оръжия за мирни цели. Всъщност именно това конструкторско бюро през 1965 г. извършва първия съветски промишлен термоядрен взрив (проект „Чаган“).
Преди да започне работата, Мангушев поискал мнението на такива изтъкнати специалисти от ядрената индустрия като президента на Академията на науките Мстислав Келдиш, академик Михаил Мильоншчиков и директора на Института по физика на Земята академик Михаил Садовски.
Всички те, след като са проучили въпроса, са стигнали до заключението, че газовият фонтан може да бъде потушен само чрез взривяване на термоядрен заряд, който да блокира канала на кладенеца под земята.
Датата на подземния взрив – 30 септември 1966 г. – е одобрена лично от Брежнев
В определения ден термоядреният заряд е доставен на дълбочина 1500 метра под повърхността на земята през наклонена шахта. Поради близостта на факела и произтичащата от това висока температура зарядът е трябвало да бъде постоянно охлаждан. След това под земята той си взривява.
Операцията била успешна: пламъкът изчезва 22 секунди след експлозията, която размества скалните пластове и блокира газовия кладенец.
