Писателят Иво Сиромахов си спомни с умиление за своя добър приятел Чочо Попйорданов, който почина преди 10 години. Към текста си той качи и стара снимка, на която са двамата.
Трудно ми е да мисля за Чочо в минало време.
За мен той е жив.
Постоянно чувам шумния му гърлен смях и дрезгавия му глас. Постоянно виждам големите му вечно учудени очи, с които детински се удивляваше на света.
Виждам го как върви забързан по улицата и внезапно се заковава на място. Остава неподвижен няколко секунди, след което се обръща и поема в друга посока.
Винаги бързаше – от една роля към друга, от една любов към друга, от една идея към друга.
Беше много добър човек и всеотдаен приятел. В голямото му сърце имаше място за много хора и всички те го чувстваха близък.
Някои хора казват, че бил бунтар, но това не е вярно. Чочо просто беше човек с изострено чувство за справедливост. Винаги защитаваше по-слабите, винаги негодуваше срещу неправдите. Ако в нашето общество, да си справедлив означава да си бунтар – тежко̀ ни.
Зае се да ме подготви за актьорския изпит в НАТФИЗ. Бях си научил монолога, баснята и стихотворението и се опитвах да му ги кажа, но никога не успявах да стигна до края, защото Чочо винаги правеше някаква остроумна вметка и аз се заливах от смях. Имаше блестящо чувство за хумор.
Емоциите му бяха много по-силни отколкото тялото му можеше да понесе. В крайна сметка те го взривиха.
Но смъртта не може да е краят. Тя е непотвърден слух, както казва Кустурица.
Чочо е жив и аз го пазя в съзнанието си.
Знам, че е оставил добри следи в много хора.
А това е единственото, заради което си заслужава да се живее
/От страницата на Иво Сирoмахов във фейсбук/
