Винаги съм ненавиждала малкия град – малки улички, 5-6 магазинчета, тишина. А зимно време в късните вечери – пустош. Ако някой някога ме беше попитал какви мечти имам, щях да отговоря: „Само една. Да се махна!“
Не се отличавах кой знае с каква хубост. Имах съученик Митко, който обаче не спираше да ми повтаря колко много ме обича.
Изтърпяваше всичко – и грубите ми понякога думи, и дръпнатото ми поведение, и летните ми ваканции в селото на баща ми. Когато се връщах, пак беше предано мой.
Баща ми остана безработен, майка ми вземаше оскъдна заплата, а ние с брат ми бяхме ученици. Когато нямахме пари за подстрижка, аз на няколко пъти ги подстригвах и забелязах, че това е нещо, което доста добре ми се отдава. В една тиха вечер, след като завърших гимназия, осъзнах, че всъщност точно това ми умение може да ме отведе далече от това градче. И заминах за София. Записах курс за фризьори.
Преподавателят ми твърде скоро ме взе на работа в неговия салон. Покрай клиентки се понаучих да обръщам малко повече внимание на външния си вид. Започнах да излизам по кафенета – първо в някакви мънички, но после усетих истинско удоволствие да седна в онези скъпите по моловете.
В едно такова кафене го срещнах.
Извика ме, за да ми подаде чантата, която си бях забравила. Бях забелязала, че седи угрижен на съседната маса.
После на ескалатора се озовахме един до друг, попита ме в каква посока съм и дори не осъзнах как се озовах в колата му – скъпа, последен лукс. По пътя ме попита какво работя, разказах за салона и слязох в близост до кооперацията, в която бях под наем.
Месец по-късно не вярвах на очите си, че точно този мъж седи на стола, очакващ да го подстрижа. Беше намерил салона, беше търсил мен. Така започна всичко – някак неусетно, но модерно и скъпо. Аз, малката провинциалистка, обикалях с него по най-скъпите кафенета, спях в най-луксозните хотели и опознавах най-екзотичните места. Водеше ме той – моят строителен предприемач, който все по-често започна да ми признава, че е влюбен в мен.
Той – 35 години по-възрастният, ме гледаше в очите и ме боготвореше. Разбира се, че беше женен. И какво от това?
Не се разбирал вече с жена си, нямал деца. Когато ми сподели, че няма деца, осъзнах, че това е най-силният ми коз, който мога да ползвам, за да бъде мой.
Самата аз бях още дете, но какво от това – нали рано или късно все някога щях да раждам деца.
Защо не точно сега от него, който (покрай детето ми) ще ми осигури всичко. Пък и посвикнах с ласките му.
Забременях лесно. През цялата бременност бях най-обгрижваната жена. И когато тя се роди, светът сякаш се роди отново за него. Той сияеше, летеше от радост и постоянно купуваше, купуваше…
Михаела растеше като принцеса.
А аз, поверила я в определени часове на бавачка, се юрвах по салоните за красота, ставах все по-претенциозна и дори започнах да подвиквам и да нагрубявам сервитьорки, фризьорки и маникюристки. Аз вече не бях момичето от малкото градче – бях Майката на дъщеря му.
Той ми купи салон, на който аз станах управител. Купи ми кола, дом, но аз продължавах да съм негова любовница. Побеснявах от това. Той се уплаши, че мога да го напусна и започна да ме спира да излизам където и да било сама. Тънех в разкош, но ми липсваше онази истинска, чиста свобода, която Митко ми даваше.
Един ден при поредната ни разходка в мола познах Митко. Ходеше, прегърнал нежно едно младо бременно момиче. Облечени в скромни якенца, неуверено се заглеждаха във витрините с бебешки дрешки и… се обичаха. Митко ме подмина, наказвайки ме с презрителен поглед за изневярата – и към него, и към нашия малък градец, на който принадлежахме. Сега аз бях столичанката, платена любовница. С погнуса извърна очи от мен, целуна я и продължи. Почувствах се като отскубнало се само цвете от почвата, която с обич го е приютила да расте.
Сега съм на кръстопът.
Ако си тръгна, ще изгубя всичко – детето, парите, разкоша и най-преданата обич. Ако остана, ще съм окованата любовница.
Страхувам се, че остарявам. Страхувам се, че няма да мога да заповядам на сърцето си да обича.
Страхувам се от въпросите на Михаела, която расте и плаче вечер, след като децата от училище са й се подиграли, че идва дядо й да я вземе. И знам, че няма да мога да отговоря, когато ме попита: „Защо го направи, мамо?“
Много често се събуждам сутрин и си мечтая отново да живея там – в нашата малка къща, да съм свободна… но с много, много, много джобни пари.
Тогава отпивам от кафето, вземам телефона и звъня поред на списъка от фризьорки, маникюристки и козметички, грижещи се за физическия ми комфорт. А душевния отново и отново го натиквам в някой затънтен ъгъл. До кога – не знам.
Н.Д., София
Източник: novinibg
