Здравейте, приятели! Пиша тази публикация, не защото търся помощ (вече се измъкнахме от там), а за да помогна някой от вас да не попадне в същото положение. Моля ви, особено тези, които ИМАТЕ ДЕЦА, хвърлете един поглед. Ще спомена основното, защото за всички детайли нямам нерви.
Бяхме във Варна, на гости на родителите на мъжа ми. Голямата ни дъщеря (на две години) вдигна 40.2 градуса температура в Петък (15.07) следобед.
Цяла вечер трудно я сваляхме под 39, имаше симптоми на стомашна инфекция и рано на другия ден (16.07) я заведохме в спешното отделение на болница „Света Анна“. От там ни препратиха към инфекциозното отделение, което се намира в същия двор. Не живеем във Варна. Казаха, че искат да я приемат в болницата за три дни, да ѝ вливат течности, защото е обезводнена. Решихме, че за момента това е най-доброто за нея. Направиха бърз антигенен тест, който беше отрицателен, и я приеха заедно с мъжа ми като придружител в инфекциозното отделение на болница „Света Марина“, до 4то ДКЦ. Честито!
Взеха кръвни изследвания. Сложиха система с 2 банки (повече банки не бяха вливани за целия престой) и даваха Панадол през няколко часа венозно.
В 17:00 часа казаха, че започват прием на два антибиотика (резултат от кръвни изследвания още нямаше). В 22:00 часа антибиотик не беше започнат. Когато мъжът ми попита какво става, отговориха, че е вечер и не се слага антибиотик, на сутринта да каже дежурния лекар и „Ако не ти харесва, не съм те канила аз тук.“. Резултат от изследвания нямаше. Малко по-късно, в 12 вечерта казаха на мъжа ми, че кръвните проби не стават и ще взимат нови. Детето вече спеше. В 2:30 през нощта взеха нови проби. Съответно тя заспа в 4 сутринта..
След един загубен ден и доста стрес, в Неделя започнаха да вливат два антибиотика.
CRP беше със стойност 115 по техните думи (в епикризата после пишеше 113). За други показатели не знаехме. Те не ги дават. Казват два-три параметъра, на които базират лечение и това е. Взеха проба за микробиология. Панадолът през няколко часа си вървеше без изобщо да мерят температура. Баща ѝ я мереше с личен термометър, на който те не вярваха, защото е безконтактен (да, сверявали сме го с живачен не веднъж). Обещаха да дадат техен. Третия път, в който поискахме термометър от болницата, за да разберат, че детето вече няма температура, отговориха „Еми.. Явно няма термометър“. Няма термометър в цялата болница! Последните два приема на Панадол бяха при температура под 37.5.
Направиха рентген на гърдите, за да проверят за пневмония, както и ехография на коремни органи.
Изказаха „съмнения за лека пневмония“, въпреки че по-късно в епикризата пишеше „не се визуализират оформени алвеоларни инфилтрати…“.
Следователно, изискаха PCR тест в Неделя привечер, но щели да го направят Понеделник сутринта, защото сега „със сигурност ще е отрицателен“. Въпреки това, няколко часа по-късно (все още същата Неделя вечер) взеха проба за PCR. Тестът беше отрицателен.
С изключение на Неделя, когато на смяна беше лекар, който нямаше против да обясни на пациентите какво се случва, всеки ден след това детето ни беше посещавано от лекар сутрин и вечер за по минута-две, сестрите вливат антибиотика и излизат. Всеки ден лекарите са различни. Въпроси трябва/може да се задават, но трябва да е много бързо, защото ти хлопват вратата под носа и буквално изчезват до следващата визитация. Отговори обаче рядко има. Ако има, обикновено са „Питайте лекаря в другата смяна“ или „По лекарска преценка е“. Толкова.
Антибиотиците баха изписани за три дни – Неделя, Понеделник и Вторник. Два антибиотика – един на 24 часа, един на 12.
В Неделя вечерта го сложиха след 21:00 часа. В понеделник – в 17:30. Във вторник – 17:00 часа. Сутрин го слагаха между 8-8:30 часа. Когато мъжът ми попита, защо не са на 12 и 24 часа, казаха „Слагат се сутрин и вечер“. Сряда (четвърти ден от началото на анабиотичното лечение, при предписано такова за три дни!) сутринта сложиха отново антибиотик. Контролни изследвания не бяха пускани. Сутрешна визитация от лекар нямаше. Лекар ги посети в 15:30. Каза им, че на другия ден (Четвъртък – 21.07) сутринта ще вземат изследвания и ако са добри, до обяд ще ги изпишат.
Четвъртък (21.07). Взеха кръвни изследвания в 6:30 часа. Към 8-8:30 сложиха поредна доза антибиотици.
Относно изследванията, говорим за ПКК и ЦРП. В нормалните болнични заведения, резултатите излизат за 10 -15 минути. Там обаче до 13:30 нямаше резултат. В 13:45 мъжът ми отиде за трети път при сестрата и каза, че иска да подпише информирано съгласие и да си ходят, защото имаме път до София и сме с две малки деца. След 10 минути дойде друг лекар (а уж пак беше само един на смяна). Изследванията бяха добри и ги пуснаха, разбира се след още час оправяне на документи.
Защо удължиха антибиотика без контролни изследвания? – Не зная.
Защо вливаха антибиотик 4 дни и половина – нито 4, нито 5 и защо забавиха започването му с един ден? – Също не зная. Защо бяха любезни и внимателни само докато ни убеждаваха да я приемат и защо вместо за три дни, бяха там пет (без контролни изследвания, които да докажат нуждата от по-дълъг престой) – Вие сами решете.
За състоянието на самата болница няма да говоря. Ще прикача снимки. Тоалетна и баня има една на етажа. Говорим за Инфекциозно отделение, където се предполага, че хората са заразни. Тоалетна хартия и сапун няма. Нещо я нахапваше редовно и цялата беше в пъпки. Мъжът ми убиваше паяци всяка вече и не смееше да я пусне на пода без обувки, защото е мръсно. Тя е малко дете, пълно с енергия, което прекара повечето време на леглото, именно защото е мръсно. Храна за пациентите не се предлага и носехме. Имаше храна от самата болница само в Неделя, защото имали празник – кюфте, кебапче, зелева салата и тиквички с ориз. Дъщеря ни можеше от това да яде само ориза, защото е със „сериозна стомашна инфекция“. Следователно, след два дни на сухари баща ѝ трябваше да ѝ каже „Да, мирише на кюфте, ама …не може.“. Тя е на две години.
Моля ви, не ме питайте защо не си тръгнахме, защо не се преместихме и тн.
Повярвайте, търсих какви ли не опции. Една от причините беше, че наши приятели доктори (не лекуващите я там) ни съветваха да не прекъсваме лечението. Педиатърът ни в София също каза, че е опасно да пътува толкова преди да приключи лечението. Антибиотиците, които ѝ даваха бяха „болнични“, трудно се намират в аптеките и то без рецепта. И ДА – потърсих частна болница, но другите отделения във Варна (включително държавните) не приемат деца с диария. Поради една или друга причина преценихме, че за нея за момента беше най-добре да си завърши лечението там.
Дали взехме най-правилните решения тези няколко дни, със сигурност НЕ.
Отделям време да пиша това, не за да обсъждаме какво е трябвало да направим и какво сме сбъркали. Повярвайте, със съпруга ми си даваме сметка. Пиша, за да ви кажа едно – не ходете там! Не ходете в Инфекциозното отделение на болница „Света Марина“! При първи симптоми, особено когато говорим за деца, тръгвайте за някой друг град – не знам как е в Бургас, Велико Търново и тн. Дано не разбирам. Но във Варна не е добре.
Пишейки си давам сметка, че нашето преживяване беше заради една бактериална инфекция. Не искам да си мисля какво са принудени да преживяват хората с онкологични заболявания, хора на диализа и тн, защото съм сигурна, че на много места из България условията са подобни.
Да, излекуваха детето ни. Това все пак беше най-важното.
Но лекувайки тялото, те съсипват психическото здраве на човек. Комбинацията от лошо отношение, липса на информация, мизерни условия и видимо болно дете те кара да се чувстваш безпомощен. Как мъжът ми изтърпя 6 дни там ли? – Ами моят съпруг е добър и изключително миролюбив човек. И явно има нерви, за които аз не съм и предполагала.
Моля, отговорните институции да проверят условията и липсата на персонал в единствената инфекциозна болница в морската столица и трети по големина град в България – Варна.
