През последните години Италия разпродаде на безценица огромен брой запустели домове чрез програми за привличане на нови обитатели. Това предизвика лавина от възраждане на редица селски общности.
За героят на нашата статия да купи една къща не е било достатъчно. Той изкупува едно цяло селище.
Бизнесменът от Шотландия Чезио ди Чача тъкмо е приключил с обновяването на Borgo I Ciacca, селско село, което датира от 1500 г. и носи историческото име на неговия род.
То се намира в дивата, труднодостъпна област Чиоча, между Рим и Неапол, в полите на град Пичиниско.
„В самото начало на ХХ век моите баба и дядо Чезидио и Мариета са напуснали селото в търсене на по-доброто бъдеще“, разказва Ди Чиака пред CNN.
„Те се преселват в Шотландия, като изоставят родното си село, което за половин век потъва в забрава. То е било призрачно място. Преди повече от 10 години започнах да го възстановява. Това беше нелека идея, но сега това важно за мен село най-накрая отново е пълно с живот“, добавя той.
Воден от носталгията по родния си край и след като натрупва финансово състояние като адвокат и консултант, Ди Чиака взима решението да се завърне. С идеята вдъхне нов живот и нови сили на селото. Включително иска да възроди и местната икономика.
„Това беше едно призрачно място“, казва Чезидио Ди Чиака за родното си село.
В момента там могат да се открият работещи винарна, библиотека, конферентна зала и две жилища, в които могат да бъдат настанени гости, Там те ще открият хармоничен и тих престой. В лозята на имението се отглежда грозде Матурано – изчезнал преди време сорт, който е възроден.
„Родът ми никога не е губил връзка с произхода си“, казва той.
„Всяко лято, когато бях малък, родителите ми идваха с мен тук, за да посетим останалите ни роднини. Колкото по-възрастен ставах, толкова посещенията ми ставаха по-редовни. В един момент реших това да стане моя житейска мисия – да преоткрия връзката с родовите корени си и да върна на картата нашето семейство Борго“, казва Чача, цитиран от Почивка Блиц.
„Първото, което направих е да намеря всички 140 собственици на имоти в площта от 30 хектара. Това беше много изтощителен и тежък процес, който ставаше по-сложен от факта, че тези хора бяха разпръснати по цял свят. Собствеността в селото беше разпокъсана на много парчета, между всякакви наследници. Толкова много, че някои от тях притежаваха миниатюрна част от къща или малко парче земя. „, обяснява той.
Според законодателството на Италия, датиращо от Наполеоновата епоха, собствеността върху имота не се прехвърля на най-възрастния наследник, а помежду на всички деца. Колкото повече поколения минават, толкова повече собствеността се раздробява и разпределя между все повече и повече различни семейства.
Последната жителка на селото, казва Ди Чиака, е била далечна пралеля, починала през 1969 г. През следващите 50 години, така или иначе порутеното селце запада още повече. Дива растителност превзема вратите и стените на сградите.
Навсякъде все още могат да се видят останки от предишния живот на селището, включително бутилки за вино и пирони, забити в таваните, които са били използвани за окачване на колбаси за сушене. Когато започва разчистването за реставрацията, хората откриват стара посуда, парички и амулети от религиозен характер.
Ди Чача казва, че е било необходимо да придобие цялото село, за да започне реставрационните работи. Иначе сложната работа е нямало да бъде възможна.
„Отне ми много време да изкупя всички части. На всеки собственик, колкото и да е малка част от цялото, предлагах пазарна цена, дори ако не си струваше. Така всички получиха равни и справедливи оферти. Отивах при един братовчед, който ме свързваше с друг братовчед и така до края на веригата. Всеки си спомняше за свои роднини и ги добавяше в пъзела.“
Много ми помогна общността от изселници в Единбург, където немалка част от хората са се преместили.
На Ди Чача му коства много усилия да убеди няколко от собствениците да се разделят със своя дял в селото. Те нямали никаква полза от тези имоти, но имали сантиментална привързаност към тях.
Не става ясно точно колко пари са вложени в изкупуването на имотите и реставрацията, но е значителна. Повече пари са отишли за възстановяването, от колкото за първоначалната покупка.
„О! Дори не искам да се замислям за парите. Обезателно е твърде голяма сума, това беше една откровено необоснована инвестиция.“, казва той в заключение.
