Немалко от вас са били ученици през учебната година 1984 / 1985 година. Там в училището, в което имаше дъски по пода, всичко беше боядисано в червено и кафяво. Там, където някога имаше камбана на покрива на училището.
Всяка сутрин под нейния звън започвахме деня в училище. Тя беше вярно подкрепена от така характерния звънец за края на часа.
По-любима песен нямаше тогава. В междучасието се чудехме каква пакост да свършим, бягайки от надзора на дългите учителски показалки. Онези времена, когато в класовете имаше по 30-40 души и учителите бяха истински виртуози, за да задържат вниманието на всички ни.
Е отпускахме се понякога да шаваме и да си говорим в час, но тогава се чуваше силния удар на показалката, която внасяше ред на мига.
Е, да, понякога показалката се чупеше, но винаги имаше някой сръчен татко, който да направи нова. А и не показалката беше най-страшното. Ако някой беше смел да не замлъкне след нейния звън, у тях го чакаха ядосани майка и татко, които въдворяваха ред.
И така до седми клас, когато вече школовани се запътвахме към някоя гимназия – я с език, я с математика, или пък природните науки.
Там ни подготвяха за университет, защото едно време там трудно се влизаше, трудно се изкарваше до край. Но пък училището ни подготвяше до край. Искаме да ви покажем един бележник от онази година, за да си припомним някоя хубав история и мил спомен. Защото има много такива, въпреки всичките кусури тогава.
