Когато ми предложиха да съм кандидат за министър на културата, първата ми реакция беше чиста изненада, предвид това, че в някакъв смисъл съм рискова – не съм и никога не съм била част от нечий политически отбор, включително техния, свободолюбива съм и държа на автономността си при взимането на решения, имам ясни и категорични позиции свързани с дълга и последователна борба за законност в защита на правата на автори, изпълнители и продуценти. Една голяма част от хората, които свикнаха да използват тези права без никакво възнаграждение за техните създатели и притежатели, виждат в мое лице носител на заплахата, че рано или късно безнаказаната кражба на творческо съдържание ще бъде преустановена. Около мен, освен прекрасен кръг от умни, успешни и добри хора, има и цирей от омраза и номинацията ми за поста със сигурност ще провокира за пореден път неговото пукване. А пък и обективно погледнато нямам никаква нужда от министерски пост – заедно с екипа си работя по десетки вдъхновяващи и успешни проекти. Моят свят ражда смисъл всеки ден и ме радва, въпреки трудния контекст.
Това беше първата ми реакция.
В същото време обаче си дадох сметка, че съм свидетел на силна вълна от хора, които оставят бизнеса си или успешната си кариера, за да влязат в политиката с идеята да променят нейния дневен ред и съответно бъдещето на България. Може би наивно схващане, но предпочитам в този случай да бъда наивна. Реших, че идва един момент в живота, когато си струва да се пробваш да скочиш по-високо и да вложиш себе си в нещо по-голямо и важно за повече хора, въпреки всичко, от което трябва да се откажеш в личен план. Иначе има риск да останеш в редиците на тези, които все се оплакват, че нещата не са наред, но когато им се отдаде възможност те да диктуват реда, отказват да поемат горещия картоф на отговорността.
Години наред се опитваме да променим средата, в която творческият сектор диша. Наричаме я враждебна, отчайваща, безнадеждна, защото изкуството продължава да не е надеждно занимание у нас, без значение колко си успешен. Няма достатъчно уважение към интелектуалния труд, за да си плащаме за него, няма и правоприлагане, за да има механизми за защита на творческото съдържание. И не става дума само за полето на музиката, където работя, сърцето ми е в литературата, театъра, киното, изобразителното изкуство.
И започнах да визуализирам най-смелите си идеи. Представих си как правя така, че политическата класа да престане да подмята културата и да я търгува евтино в рамките на поредната коалиция. Представих си още как сядам с двамата министри – финансовия и икономическия (бяха ми представени различни имена от обявените, но да кажем, че това е „малко“ несъответствие още на старта) и намираме интелигентен и работещ механизъм трайно да увеличим бюджета за култура, да създадем условия за производство на чуждо кино у нас, силно подкрепяйки и българското, или пък с министъра на образованието – как да създадем възможност децата да имат активен досег с изкуство от малки, защото това наистина може да формира различни възрастни. Представих си и как убеждаваме Нетфликс да възложи първите си български сериали, как не се отказваме по бюджетни причини от участие в Евровизия, защото е единствената сериозна платформа, на която имаме шанс да покажем потенциала на българската музика и артисти, как правим така, че българският театър да започне да стои още по-съвременно и онези, които го създават да живеят достойно и без трудно поносими компромиси и халтури, как биха се променили българската музика, присъствието й в ефира и шансът й за успех извън България, ако дадем възможност на нашите композитори, текстописци и музикални продуценти да обменят редовно опит с чуждите си колеги от цял свят в рамките на творчески обучения и програми, как да осигурим достъп до култура в по-малките населени места чрез модернизиране на читалищната дейност и разнообразни пътуващи инициативи, как да сложим четенето в центъра на живота на българите, как да елиминираме сивия сектор в творческите индустрии и като французите да дадем на младите хора ваучери за култура.
Размечтах се, казах си, че това е уникална възможност, която някой ми дава и ще е нечестно да не я приема, въпреки гигантския личен дискомфорт, отказа от онова, което съм постигнала до момента и заставането на амбразурата като обект на дори още повече негативна енергия.
Част от колебанията ми дойдоха по линия на разнообразните компетенции на един министър на културата. Дадох си сметка обаче, че имам натрупано познание в толкова много посоки, заради оцеляването на база на творческо съдържание в един бързо и постоянно променящ се свят, а пък съм и добър ученик, с радост си намирам учители. И още – не мога да кажа, че някога съм общувала с министър на културата, от чиито познания да занемея. Обикновено хора като мен са били източник на информация за всички на тази позиция.
И приех, защото вярвам, че точно липсата на култура е в основата на корупцията и ниското ниво на функциониране на демокрацията и точно културата трябва да не е периферия, а достойно да стои в центъра на интересите на една държава.
Културата е инвестиция в демокрацията. Но културата и изобщо движението към цивилизация са специфични състояния на духа на обществото и са възможни единствено като общо усилие и споделени ценности.
Ето защо се отказах от поста още във вторник.
Благодаря на Слави и екипа му за доверието и честта, която ми оказаха. Ще съм на линия да помагам и на тях, и на всички онези, които приемат предизвикателството да бъдат двигатели на промяната и които счетат, че имат нужда от моя капацитет, колкото и както го видят и преценят.
