Поезия докосваща душата, свиреща на най-фината й струна, омайваща и завладяваща, спираща дъха и галеща сърцето, оставяйки ни безмълвни. Това е лириката на Дамян Дамянов.
Oбичам те…
Обичам те. Надявам се, ти – мене.
Но – вжеглени във общия хомот,
да си го кажем просто няма време…
…И си отива нашият живот.
Във делници, в неща и грижи сиви,
във прози, в труд, и грапав, и суров,
безмислен, смислен – просто си отива.
Във всичко друго, само не в любов.
Между две скуки, между два етажа…
И ако някога се изтърва
„обичам те“ срамливо да ти кажа,
повярвай, не е истина това.
„Обичам те“ е просто малко. Много,
безкрайно те обичам! Но защо
да ти го казвам? Нужно ли е? То го
живеем двама. В двама ни е то.
В душите ни, в децата ни, във всичко.
И в общия ни път трънлив, не нов.
Обичам те. Но що са трите срички
пред нас – безкрайносричната любов.
***
Обади се, любов!
Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени –
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках… Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам… Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него – кълбо
жици, жици… Контактът – изваден…
***
Ревност
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя… тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз…
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
– Нима, нима ще те изгубя? –
си викнах сам във адски страх.
Нима?!… Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът –
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!
***
Спокойствие, пари, уют и слава
Спокойствие, пари, уют и слава …
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено – небето в мойте нощи.
Живеех, трупах…. Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.
Второто дете
На Райна
Добре дошла на този свят и ти!
Като звезда в ръцете си те вземам –
повторен къс от моите мечти,
повторен миг от мойто кратко време!
Добре дошла си, дъще! Тръпна цял,
когато втори път плача си чувам.
Но мислейки за вторите деца –
прости ми! – в свойто щастие тъгувам.
Разбира се, ще те обичам аз,
тъй както твоя брат – съвсем еднакво.
По равно ще разделям между вас
сърцето и кръвта си. Но очаквай
ти участта на второто дете,
на другото, след първото дошлото:
то с дрешките на баткото расте,
на баткото дочупва то леглото.
Докъсва пелената му – парцал,
с играчките му вехти доиграва.
Света, от първите почупен цял,
на вторите, уви, за нов се дава.
Наистина,обидно малко, но
такъв е май законът наш човешки.
И ти дано го разбереш! Дано
от малка свикнеш – да не ти е тежко!
Търпи, дете! Макар ни нов, ни цял,
пак твой ще е животът необятен!
Май всички ний сме вторите деца
на тази грешна майчица – земята…
Източник: gnezdoto.net
