Никола Анастасов беше единственият партизанин с вратовръзка в световното кино

Той е единственият партизанин с вратовръзка в световното кино.

Освен голям актьор Никола Анастасов беше и много добър човек. Наричаха го Усмивката на Сатирата. Заради добротата и веселата си физиономия и душа той имаше много приятели. И се питам при кои от тях ли ще отиде най-напред горе, когато стъпи в небесния театър.

Мисля, че веднага е потърсил Георги Парцалев и Кирил Господинов и тримата от запаса ще се прегърнат братски.

Повод да казвам това ми дава едно писмо, което Кольо Анастасов ми прочете преди години в кафенето на Сатиричния театър.

Трябваше да направя интервю с него за участието му в “Тримата от запаса”, един от 50-те златни български филма, които през 2005-2006 г. “24 часа” издаде на дивидита.

Преди да включа репортерския касетофон, Кольо попита: “Мога ли да прочета текста, който подготвих с много вълнение. Правя го заради паметта на двамата ми колеги Георги Парцалев и Кирил Господинов…”

И зачете с тъжен глас, който постепенно придобиваше онези тонове, които караха хората да се смеят, още като го чуеха:

“Аз съм един от тримата от запаса и дълбоко съжалявам, че другите двама вече отсъстват. Заради тях сега още повече чувствам необходимост да припомня някои спомени от филма преди излизането на диска, който “24 часа” предоставя на своите читатели и особено на младото поколение, за да опознае българските филми.

Хем е страшно, хем е смешно, хем е тъжно. Трима неподготвени за войната запасняци, нарисувани във филма с всичката им нелепост и непохватност. Всеки от тримата живее в своя си свят и в себе си, със собствените си кумири.

Спиро на Кирчо Господинов е обхванат от възторга на живота, Иван на Парцалев живее с мисълта за Бога и доброто, Пейо, който играя аз, с мисълта си за младата и хубава булка. Поставени обаче в чуждата военна обстановка, тримата стават лесна плячка.

Огромна е заслугата на чудесния режисьор Зако Хеския. Той просто умееше да ни глези. Актьорите сме такива същества, искаме ухажване. То ни дава сили и откриваме у себе си нови и повече възможности, отколкото си мислим, че притежаваме. Освобождаваме се и когато свърши филмът съжаляваме дълбоко, защото се разпада екипът, с който си работил. Удоволствието е свършило. То би трябвало да го има и сега, когато ние ще се видим на екрана, но за нас най-хубавото е съпреживяването в работата.

В екипа на филма е блестящ фелдфебелът на Вълчо Камарашев, както и Стойчо Мазгалов, който не се поддаде на съблазънта. И разбира се, моята любима, която се играеше от Белла Цонева.

Има един великолепен епизод – сънят ми, в който тя сякаш излиза от реката и търчи влюбено към мен. И аз, който копнея за нея, започвам да стрелям, за голяма радост без успех, докато не попаднах в обятията й. След време разшифровах поведението си в съня, то бе продиктувано от непрекъснатото ми внушение, че на фронта трябва да се напада. Не вярвам авторът Павел Вежинов да е вложил друг смисъл.

Advertisement

Във войната е така – ако ти не убиеш, теб ще те убият и което е още по-лошо – и близките ти. Не можеш да си неутрален. И тук филмът свършва със смеха на тримата чешити, а става дума за живота и смъртта, в които тримата запасняци се превръщат във военни герои. Накрая ги виждаме като победители, но със сълзи и болка в очите. Това е филмът за човещината.

Във филма войската имаше голяма роля, тя бе масовката. Войничетата бяха всеотдайни на поверените им задачи, че всички заприличаха на истински фронтоваци.

Имаше истински взривове, гърмежи, потапяния на лодки и бумтеж. Сега вече няма кой да прави масовките…”

Удивително е как един актьор може да се проектира целият освен в роля и в свой художествен текст.

Анастасов признаваше, че винаги е мечтал в киното да играе с джентълмен с фрак, да пие скъпо шампанско и да прегръща хубави жени.

“А бях поставян винаги в екстремни ситуации – споделяше актьорът, – или стрелят по мене, или ми бият шамари, или ме гонят, или ме заплашват с разстрел….”

Кольо Анастасов не влезе в киното със звезден скок.

Той извървя стъпка по стъпка своята кариера от епизодични роли до ролите, които му осигуриха звезден статус в киното ни.

За първи път застава пред камерата в романтичната комедия “Бъди щастлива, Ани”. Дори мяркането му само в един епизод показа колко красив е в костюма на пилот от авиацията.

В “Последният рунд” е арменецът Гаро, който се занимава с шпионаж. В “Горещо пладне” е просто младеж от влака.

Първата му по-сериозна изява е в “Рицар без броня”. Той е съседът, който коментира новия вартбург на семейство Стамови.

Телевизията също го забелязва и в един от първите български сериали – “С пагоните на дявола”, той играе французина Жано.

През 1968-а и 1971 г. на екран излизат двата филма, в които Никола Анастасов прави двете си най-големи роли.

В “Осмият” e берберинът Чаплин – малкият човек, който случайно попада в голямата история. Той сигурно е единственият партизанин във всички социалистически “боевики”, който отива в отряда с… чадър и вратовръзка.

При едно посещение в Хавана кубинско семейство разпознава актьора и му подвиква – ей, берберо, берберо… (Бръснар, берберин – б. а.). Оказва се, че “Осмият” е даван много пъти в Куба.

”Тогава разбрах колко велико нещо наистина е киното. Казвам го аз, театралният човек”, казваше Никола Анастасов.

За жалост, киното ни остава длъжник пред този голям актьор.

Източник: spomen

error: No copy please :)