Животът ни предлага безкраен низ от възможности, изкусно дегизирани с маската на неразрешими проблеми.
Проблемите изискват от нас да бъдем гъвкави. Както е казал Хорас: „Нещастието разкрива гения, а благополучието го прикрива.“
Понякога ти хрумва мисълта: „Колко ли щеше да е хубаво, ако нямах никакви проблеми?“ По цял ден ще се излежаваш на плажа, отдаден на безделие. Ще бъдеш като раковина. Доколкото ни е известно, раковините нямат за какво толкова да се безпокоят. Предполагам обаче, че след не повече от осем години, прекарани в излежаване на пясъка и в мисли, въртящи се около собствената ти персона, може все пак да изпиташ острата нужда от някакво предизвикателство.
По природа сме устроени така, че да решаваме проблеми и да откриваме нови начини за справяне. Проблемите са част от тъканта на вселената и железният остен, който ни мотивира да учим, да придобиваме опит и да се надигнем от задните си части. Кучетата например не ги бива особено в решаването на проблеми. Ако беше куче, щеше да гледаш доста по-леко на живота. Или да вземем за пример прасетата – те проявяват още по-безгрижно отношение към света. Но кой иска да бъде прасе?
Като човешко същество имаш уникалния шанс да придобиеш толкова богат опит! Способен си да създадеш от нищо нещо. Прасетата не композират музика. Кучетата не основават компании. А раковината не ходи на кино.
Проблемите са част от промопакета, който получаваме като човешки същества, но който съдържа и гаранцията, че ще бъдем обичани, ще се смеем, ще плачем, ще се опитваме, ще се изправяме на крака и ще падаме, а после пак ще се изправяме.
Проблемите са възможност за учене. Може да звучи като клише, но тази философия съдържа неопровержимата логика, според която живеят бебетата и малките деца. Десетмесечното бебе възприема всичко около себе си като предизвикателство: шанса да издава нови звуци, възможността да се научи да хваща предметите, предизвикателството да се нахрани, удоволствието да хвърля предмети и храна. През техния поглед животът е вълшебно пътешествие на откривателство. Малчуганите се втурват в живота с такъв прекрасен безразсъден ентусиазъм: състезават се с велосипеди и се катерят по опасни стълби, скачат в прибоя или от клоните на дърветата!
Обективно погледнато, с едни от най-големите предизвикателства на живота си се сблъскал в годините на ранното си детство, когато си се учил да ходиш, да говориш, да тичаш и какво ли не още. Нещо повече, овладял си всички тези умения!
По един или друг начин малките смелчаци нерядко се превръщат в страхливи възрастни, които са толкова неуверени, че и най-дребните задачи придобиват размерите на непобедими чудовища.
Не е ли лудост, че от децата очакваме много повече отколкото от възрастните? В училище им казваме: „Ако не искаш да останеш в първи клас, гледай да научиш как се пише „хляб“ и „сняг“, както и всички букви от азбуката.“ С други думи им даваме посланието, че ще е най-добре да се справят или иначе… За съжаление голяма част от хората на зряла възраст не получават това послание!
Много възрастни си въобразяват, че животът трябва да им поднася награди без никакво усилие от тяхна страна. Не трябва ли да изискваме от себе си същия напредък, какъвто очакваме от децата, и да си зададем въпросите: „Какво научих през последните дванайсет месеца? Мога ли тази година да постигна нещо, с което не се справих миналата?“
Не е срамно да се провалиш – срамно е да не опиташ.
Грешките не са точно грешки. Нормално е да допускаме грешки в преценката си, но нека ги приемаме като част от процеса на учене. Освен това, ако не се взимаме твърде на сериозно, ще ни бъде доста по-лесно да живеем с мисълта за някоя и друга грешка. Не е срамно да се провалиш – срамно е да не опиташ.
Един човек се оплаквал, че Господ не разговаря с него:
– Защо Господ не ми изпраща никакви послания, както прави с другите? – попитал свой приятел.
– Но той общува с теб непрекъснато – уверил го приятелят му. – Общува с теб чрез грешките ти.
Грешките ни дават информация за това как се справяме. Победителите допускат значително повече грешки от губещите и затова по-често получават обратна връзка – така се учат по-често да печелят.
Провалът е много по-добър учител от победата. Когато губим, ние се отдаваме на размисъл, анализираме, събираме сили и чертаем нов план за действие. А когато печелим, просто празнуваме и научаваме съвсем малко! Още една чудесна причина да приветстваме грешките си!
Онази прословута история за Томас Едисон разказва, че един джентълмен попитал изобретателя какво е чувството да се провали толкова пъти в опитите си да създаде електрическата крушка. В отговор Едисон обяснил, че не се е провалил нито веднъж, а е измислил хиляди успешни начини как не се прави електрическа крушка! С това свое здравословно отношение към грешките той успява да направи толкова много за света и да спечели заслужено място сред най-значимите имена в историята на човечеството.
Вернер фон Браун също е бил наясно с есенциалното значение на провалите. По време на Втората световна война той разработва ракета, която немците се надяват да използват за бомбардировки над Лондон. След като минало доста време, Фон Браун бил извикан да се яви за обяснение пред висшето офицерство. До този момент броят на направените от него грешки бил достигнал цифрата 65 121. Попитали го: „Още колко грешки са нужни, за да изпълниш задачата?“ Отговорил им, че по негови сметки около пет хиляди ще стигнат! „След 65 000 грешки си достатъчно квалифициран, за да конструираш ракета – обяснил той. – До този момент руснаците са направили около 30 000. А Америка нито една.“ През втората половина на войната Германия обстрелва противниците си с балистичните ракети на Фон Браун. Никоя друга държава не разполага с такова оръжие. Няколко години по-късно той става ръководител на Американската космическа програма, в резултат на чиято работа през 1969-та на Луната за първи път стъпва човек.
Основателят на Ай Би Ем, Томас Дж. Уотсън казва: „Начинът да успееш е да удвоиш процента на неуспехите си.“
Откъс от книгата „Как работи щастието“ на Андрю Матюс
Източник: gnezdoto.net
