Моника е омъжена за Дейвид. Двамата се обичат силно, но има нещо, което е като трън в очите на Моника: всеки ден, щом се върне от работа, съпругът ѝ хвърля палтото си на пода. Сигурно ще обвините Моника в дребнавост, но всеки, който е имал по-продължителна връзка знае, че дреболии като оставянето на пастата за зъби отворена или сърбането на кафето сутрин могат да ни вкарат в омагьосания кръг на погрешни проекции и негативни заключения.
Проблемът е, че когато сме обсебени, възприемаме опростено света около себе си. Спираме да гледаме на хората като на сложни човешки същества, които съществуват извън представата ни за тях или извън отговорностите, които им приписваме.
– Всеки ден му казвам: „Дейвид, ще бъдеш ли така добър да не оставяш палтото си на пода?“ – споделя Моника. – А той продължава да го прави! Твърди, че от умора и от вълнението, че ме вижда, просто забравя да закачи палтото.
Моника се опитваше да проявява разбиране, но въпреки това продължаваше да се дразни, а Дейвид – да хвърля палтото на пода. Отначало ѝ хрумна да го оставя там, където го заварва – на пода. Невъзмутимо стъпваше по него, когато се окажеше на пътя ѝ. После започна сама да го оставя на закачалката – често демонстративно, така че да не остане и капка съмнение колко я затруднява. Всичко това отдавна се беше превърнало в нещо много повече от зарязано на пода палто. То стана символ на „факта“, че Дейвид не я взима насериозно по въпрос, който е важен за нея. ПАЛТОТО беше доказателство, че Дейвид я пренебрегва и подценява. Колкото и незначителен да беше обектът на недоразумението им, беше невъзможно да започнат спор, без да стане дума за палтото.
„Пусни въжето“ и сложѝ край на конфликта
Един ден, около рождения ден на Дейвид, Моника откри перспективата, която ѝ позволи да обърне играта в своя полза. Постигна го като се дистанцира от мислите си и от начина, по който тълкуваше думите „дразни ме, понеже ме подценява“. Създаде пространство между раздразнението си и дълбоките емоции, които то пораждаше. Тогава взе осъзнатото решение да продължи напред, освобождавайки се от нишките на субективния поглед, които беше вплела в това палто, и да приеме, че в поведението си Дейвид беше напълно добронамерен. Вместо да се измъчва какво демонстрира Дейвид, като оставя палтото си на пода, тя реши да му направи подарък за рождения ден: щеше да го приеме такъв, какъвто е, като мъжа, когото обича, и без чувство за наранено достойнство или негодувание, щеше с любов да вдига палтото от пода. Беше готова да „пусне въжето“ и по този начин да сложи край на конфликта.
– Не го правех неохотно – каза ми тя. – Нито с усещането за поражение. Продължавам да го правя го с желание, любов, приемане и състрадание, защото го обичам и държа на връзката ни. Знам, че ако нещо се случи с Дейвид, бих дала всичко, за да се върне при мен. Заедно с онова палто.
Освободи се от очакванията и от усещането за несправедливост
Един приятел на име Ричард ми разказа за чувството на огорчение, което от 15 години изпитвал към жена си Гейл. Тъй като Ричард работеше вкъщи, а съпругата му пътуваше ужасно дълго до работното си място, той се заел с всекидневните домакински задължения, в това число пазаруване и готвене. С течение на времето Гейл прекарвала все по-малко време в кухнята и Ричард станал доста добър готвач. Въпреки това не спирал да се надява, че в почивните дни и особено когато щели да идват гости, жена му ще се включи в домакинските дейности – най-малкото заради удоволствието да готвят заедно. Но това така и не се случило. А гневът и огорчението на Ричард растели. Дали Гейл не го използвала? Защо се държала с него като с момче за всичко? За кого го взимала – за Пепеляшка?
Един ден, докато разбърквал агнешкия таджин, който приготвял за гостите, получил прозрение. Знаел, че Гейл го обича и че в действителност не е егоист. Освен това бил наясно, че съпругата му не обича да готви, но ѝ харесва да подрежда порцелановия сервиз на масата и да аранжира цветята – това било нейното участие в подготовката за вечерните партита. Всяко друго тълкуване на нежеланието ѝ да помага в кухнята, било въпрос на избор от негова страна и нямало с нищо да допринесе за отношенията със съпругата му.
Така той реши да се освободи от усещането за несправедливост и от очакванията, че съпругата му ще се притече на помощ с кълцането на зеленчуците. Решението да признае този факт и да го приеме, му донесе голямо облекчение и усещането за вътрешна свобода. Освен това го зареди с енергията и силното желание да се посвети напълно на отношенията си с Гейл.
Ако ни е трудно да „пуснем“ едно нещо напълно, можем поне да опитаме „да отпуснем леко края му“. И когато това се случи, сърцето се разтваря. Това не означава примирение със съдбата, а по-скоро активно включване в цикъла на живота – такъв, какъвто е, без цензурата и изопаченото виждане на ограничените мисловни рамки.
Д-р Сюзън Дейвид, от книгата „Емоционална пластичност“
Източник: gnezdoto.net
