Извън шеговитите статуси и запенените от необяснима злоба „анализатори“ на изборите, събитията от последните няколко месеца извадиха наяве една много печална картинка за състоянието на така наречената „българска интелигенция“.
Изумително е да видиш как тия хора са си останали в комунизма и как повтарят мантри от 1982 година. Времето, в което властта ги лъжеше, че са важни, че са „интелектуалния авангард на Партията“ и разчиташе на правилните им идеологически послания. За които ги възнаграждаваше с безплатни почивни станции и евтина водка в барчетата на творческите съюзи.
Отгледана беше цяла армия от послушни интелектуалци, която възпяваше диктатурата. Спомняте ли си израза „Който говори скучно за комунизма, всъщност говори против комунизма“? А спомняте ли си великата фраза „Другарю Живков, можете да ми забраните всичко, но не можете да ми забраните да ви обичам?“
Тия хора бяха излъгани от Тодор Живков и от дъщеря му, че са национално богатство. И те повярваха в тая лъжа.
Обаче дойде времето на свободната конкуренция и тия „интелектуалци“ се почувстваха прецакани.
Нямаше вече кой да им плаща почивните станции и евтините водки и те изреваха на умряло. „Сега кой ще ни даде парииии?“
Наложи се да се състезават за вниманието на публиката. Да се конкурират за хляба си. С далеч по-талантливи хора от тях като Сашо Морфов, Стоян Камбарев (светла му памет!), Илия Троянов, Кристо Явашев (светла му памет!), Веско Ешкенази…
Изгубиха състезанието и се затвориха в спомените си за онова сладко време на диктатурата, в което са били лъгани, че са „важни“.
Наскоро отново напомниха за себе си, като решиха да се нахвърлят с цялата натрупана през годините злоба и ярост върху едно талантливо момиче, което е номинирано за „Оскар“. Нарочиха прекрасната Мария Бакалова за да компенсират с омразата си към нея собствените си провали.
Донякъде е забавно, че през 2021 година българските интелектуалци продължават да си мислят, че живеят в комунизма.
Но по-скоро е тъжно.
