Здравейте, казвам се Захари Шиникчиев. Обръщам се към вас с най-дълбоко отчаяние и липса на надежда.“
Така започва историята за един млад мъж от Пловдив, който има нужда от нашата помощ. Захари Шиникчиев е на 42 години и до неотдавна всичко в живота му се развива благоприятно. Зарко, както го наричат неговите близки и приятели, живее и работи в София като програмист за реномирана компания, открил е своята половинка и прави планове за бъдещето, като всички нас.
Преди близо две години в живота му настъпва промяна, вследствие на проблеми с очите, която преобръща всичко с главата надолу, а той продължава да търси отговор на въпроса какъв е неговият случай, за да може да продължи напред и да живее пълноценно.
Вероятно за мнозина тази история би изглеждала като поредната, в която някакъв непознат човек има здравословни проблеми. Всички сме наясно, че, за съжаление, такива проблеми имат много хора, но случаят със Захари не е обикновен и ние сме убедени, че заедно можем да му помогнем.
Преди известно време Зарко се премества да живее в София, където започва да работи за водещи компании в IT-бранша, следвайки голямата си страст да програмира. Работата е увличаща и той работи почти денонощно, за съжаление с доста малко сън и при неправилно осветление.
Въпреки това той е амбициран, защото е наясно, че за да осигури добър стандарт на живот за бъдещото си семейство, трябва да полага повече усилия. В неговия бранш никой не може да си позволи да изостава от новите технологии, а той е любознателен и иска да бъде сред най-добрите.
При въвеждането на първия локдаун след появата на коронавируса, Захари започва работа дистанционно от вкъщи, където обаче, без да си дава сметка, програмира повече от половин година на ниска осветеност от нощна лампа или при спуснати щори.
В един момент яркото светене на лаптопа през дългите нощи започва да предизвиква дразнене в очите му, а същото се случва и при отразяването на светлина от най-различни предмети. В началото започва да го дразни светлината от телефона му, както и отблясъците от външно осветление. Очите му реагират с лека болка и сълзене, но той все още не тълкува това като проблем, а го отдава на преумората.
Купува си нов монитор, като специално проучва да е максимално безвреден за очите и да е възможно по-голям, като по този начин да инвестира както в здравето, така и в работата си. По-късно осъзнава, че това е грешка, тъй като ярките цветове и осветеност, особено при работа на тъмно, могат да увредят ретината.
Първите индикации за наличие на проблем започват тогава, когато рутинното сутрешно бръснене се превръща в дразнене от отблясъците на огледалото, предизвикващо присвиване на очите, но Захари отново отдава това на умората.
Дните си минават, но с тях се увеличават и проблемите. При излизане навън след залез слънце Зарко започва да изпитва силно главоболие. По-късно разбира, че това се получава поради факта, че в сумрака зениците се разширяват, в очите влиза много повече светлина и това предизвиква дразнене.
Малко преди Бъдни вечер на 2020 година нещата рязко се влошават. Започва силно главоболие, което продължава с дни, светлината става нетърпима, а Зарко започва да вижда светкавици посред бял ден, което го кара веднага да потърси лекар.
И тук започва неговото ходене по мъките, което е и основната причина да искаме да ви разкажем неговата история.
Захари се свързва се с доцент от София, която го преглежда и му казва, че очите са му добре, че може би ги е преуморил, като го съветва да си даде малко почивка. Но с течение на времето той забелязва и други промени. При влизането си в хранителен магазин и в опит за прочитането на цените на етикетите, които са в по-ярки цветове, надписите започват да се размазват, а той губи фокус върху тях. Това се случва и при опит за вглеждане във визитка или в предмет, който има собствен отблясък.
Притеснен от това, което се случва с него, той отново решава да отиде на лекар. Пита за друг специалист, насочват го към такъв, който му казва, че трябва да носи очила, че малко е развалил диоптъра си и може би е от това, но друг проблем няма.
Зарко слуша съветите на лекаря и си купува диоптрични очила, въпреки че никога не е носил такива до този момент. Постепенно, с повече почивки и по-малко излизане навън, като че ли очите започват да се пооправят, но известно време след това проблемите отново зачестяват.
Всяка седмица Захари шофира до Пловдив, за да види майка си, която живее сама в града, да ѝ помогне с каквото е нужно, когато забелязва, че при шофирането светлината започва да го измъчва. Чувства очите си като прегрели, без дори да подозира, че това може да е от светлината.
Решава отново да потърси лекар, този път в Пловдив, като лекарката, която го преглежда, заявява, че му няма нищо и го съветва да прави упражненията за очи на Норбеков. Зарко е изпълнителен и прави всичко, което му е казано, но това не довежда до някакво забележимо подобрение.
Тогава установява, че от ярката светлина от монитора, при работа на него повече от 2-3 часа, състоянието му започва да се влошава. Зарко осъзнава и това, че не може да види обектите, които нямат контраст, като трева или кора на дърво, като те стоят пред очите му размазани.
Това го притеснява истински и той отново търси лекар, изразявайки на глас тревогата си. Отговорът е сходен на предишните – „нищо ти няма, здрав си, почивай си“. Зарко си взима по-дълга почивка, започва да пие добавки за очи и постепенно отново започва да различава всичко. Минава известно време, след което става ясно, че проблемът не е решен.
Захари няма да забрави никога и своята сватба, която се състои през месец май на 2021 година. През повече от половината време едва държи очите си отворени, а през останалото дори е с шал на лицето, защото очите му хвърлят мълнии и вижда всичко ужасно ярко.
Веднага отива на лекар и обяснява, че нещата са много зле, като казва на доктора, че при подписването на документите за сватбата всичко му е избледняло и дори не е можел да види къде да се разпише.
Прегледът не носи нищо ново. Съветите са да си почива, да носи очила и толкова. Захари отново коригира диоптрите си и започва да излиза навън с очилата, което носи положителната промяна да вижда повечето детайли, но главоболието зачестява.
Младото семейство заминава на море за сватбения си месец, където още в първия ден очите на Зарко прегряват, започва и зверско главоболие. Почивката е съкратена, следва прибиране в София и отново ходене на лекар. Обяснява отново в детайли всичко, случило се до момента. Отговорът е „Здрав си, ставай и си тръгвай. Много си уплашен, пий хранителни добавки и носи фото соларни очила“.
Състоянието му продължава да се влошава. Зарко спира да шофира, защото вече не може да вижда добре. За следващото си пътуване до Пловдив, което решава да направи със споделено пътуване, е необходимо да измине за пет минути пеша кратко разстояние през столичен парк. За този времеви интервал очите му се скапват, започва жестоко главоболие и дори с диоптричните очила започва да вижда много размазани цветове, а правите линии, към които гледа, започват да се кривят.
Захари веднага проверява новите промени, като си прави тест за проблеми с ретината, където установява, че квадратчетата, които трябва да види, ако всичко е наред, той вижда като овали.
Следва ново ходене при лекар, преглеждат го и отново следва „здрав си“. Зарко започва да се чуди дали попада на правилните лекари или проблемът е, че не може да обясни добре. Посетените до момента специалисти са вече двуцифрено число, а разходите за прегледи и транспорт надвишават 10 хиляди лева.
Следват дни на пазене на тъмно, а при излизанията на слънчева светлина, дори с по-силни слънчеви очила, болките продължават. Така се стига до началото на август, когато все едно заря избухва пред очите на Зарко, като и при отворени, и при затворени очи той вижда как рояк от искри хвърчат по стените. Следва силна паник атака, белите стени го заслепяват, а усещането е ужасяващо.
Отчаяни от случващото се, Захари и семейството му записват в един и същи ден прегледи при двама различни лекари. Тогава, при единият преглед, млад лекар задава въпроса как така до този момент никой не се е сетил да го изпрати на невролог, на което Зарко отговаря, че няма как да знае, не разбира, не е лекар и това е причината да търси такъв.
При следващия преглед професор и неговия екип проявяват интерес към случая, като го записват в софийска болница. По същото време Зарко вече не излиза дори и нощно време, защото го заслепяват светлините на колите и уличното осветление. По време на престоя си в болницата положението се влошава, като той започва да вижда все по-слабо и все по-бледи цветовете. Изписват го с „подобрение“, при положение, че абсолютно нищо не се е подобрило, дори напротив.
Следва ново ходене на лекар и нов отговор „здрав си“. След това Зарко отива на невролог, отново, където отново чува „здрав си, проблемите ти са психически, отивай на психолог“. При посещението си при психиатър му е казано, че неговият проблем няма нищо общо с мястото, където са го изпратили и лекарят няма никаква представа защо са решили да го насочат към него.
Положението става все по-зле и по-зле. Зарко стои със слънчеви очила в затъмнена стая и реве от болка, защото всичко го заслепява и не може да си отвори очите.
Следват няколко дни на частично подобрение, при което той решава да се прибере в Пловдив, като дори се опитва да стои на лека светлина, но това преминава бързо и състоянието му отново се влошава. Следват нови лекари, ново „здрав си“. През октомври 2021 година Зарко се връща в София и въпреки купуването на специални щори и стоенето на тъмно, пред очите му започват да преминават непрестанно снежинки, светкавици и падащи звезди, а кошмарът продължава.
Захари е изключително тъжен и огорчен от факта, че отива при лекари, които го изслушват и му казват „нищо ти няма, измисляш си, отивай на психиатър“. Най-странното е, че покрай многото издирване на информация от него и семейството му, дори при най-елементарно търсене в гугъл за конкретните симптоми, в търсачката излизат резултати на други езици, съдържащи конкретни обяснения, свързани с офталмологичен или неврологичен произход на това, което вижда и усеща.
Зарко не разбира как е възможно никой от лекарите, при които е ходил, да не знае какво му се случва, а в редица руски и американски статии да е описано подробно състояние, сходно на неговото.
Казва, че няма да забрави как, когато е бил в клиниката по неврология в София, при него е дошъл на визитация доцент с придружаващи го лекари. Когато на техен въпрос какъв е случаят, отговорът е бил „Това е един много специален случай, никога не сме виждали такъв. Това е човек, който е с много силна фото фобия, който дори и дневна светлина със слънчеви очила го дразни.“ Захари задава въпросът „Добре, а какво ми има?“, на което получава за отговор „Ще трябва да четем новите учебници“…
Преди няколко дни Захари минава през комисия, по време на която жената, разглеждаща цялата му документация, възкликва спонтанно: „Това не е реално! Възможно ли е да мине толкова време, а вие дори да нямате диагноза?“
Към този момент Зарко не може да вижда дори в тъмното. Заслепяват го белите чаршафи, а в очите си вижда снежна буря. Със сълзи споделя, че вече се е предал и не го крие, а единственото нещо, което го държи и го кара да продължава да се опитва да се бори, са бременната му жена и майка му, без които не е знаел какво ще прави.
След толкова ходене по мъките, десетки прегледи и дадени хиляди левове за тях, без дори да има поставена диагноза, Зарко има една молба към всички нас:
„Моля ви, ако някой някъде е чувал за случай като моя или би имал желание да го проучи и да помогне, нека ме потърси на предоставените координати, за да може най-накрая да разбера какво се случва с мен!“
Е -mail: [email protected] Tel.: 0876 090 730
Източник: Медиякафе
