Една история за човечност

Мия чинии и плача. От тези сълзи, дето тръгват сами, когато натрапчиво превърташ в главата си нещо и не можеш да се спреш.

Подарих днес на едно дете една от играчките на дъщеря ми. Беше момиченце. С аутизъм.

Нахвърли се върху количката ни, дърпайки търкалата (защото нося две, за размяна, или да ги бута и двете), оставих я да ги дърпа, защото видях, че преди това стоеше спокойна до жената, с която беше на площадката.

Жената дойде, видимо притеснена:

– Извинявайте много! Тя е болна! Има аутизъм!

– Няма проблем, затова не я пипам, да не я притесня, ей сега ще ѝ ги дам, казах аз.

Имам приятелка психолог и покрай нейната работа се запознах с много от състоянията на децата, с които тя работи. В общи линии знам признаците у деца с аутизъм, така че гледам да съм адекватна – и заради майката отсреща, и за да дам пример на моите деца.

Детето с ентусиазъм ги затъркаля, а ние се заговорихме с жената. Идвали на тази площадка, защото няма много деца. Малката много обичала люлките, а тук жената намирала спокойствие, защото детето е хиперактивно и не се спира.

Момиченцето си хареса от коша на количката топката ни, дадох ѝ я, а тя удивена се заигра с нея – не крещеше, не буташе дъщеря ми, не ѝ бръкна в окото, не я удари – да, всичко това ни се е случвало, но не и днес.

Advertisement

Жената, която я гледаше, ми разказа, че майката на момичето я записала в специално заведение, където психолог и логопед работят с нея, и детето ще проговори много скоро. Детето е на 4 години, а майката работела и в събота, за да може детето да ходи на такова специално място.

Закъснявахме за срещата ни в друг парк и попитах дали ще се разстрои, ако си вземем играчките. Жената я убеди и ни ги върнаха. Детето вече беше на люлката, но гледаше търкалата на моята дъщеря.

Прибрах топката в коша, попитах жената иска ли да ѝ оставя едното търкало – беше ѝ неудобно, но видимо бе облекчена, защото детето наистина се забавлява с играчката.

Подарих го, но сега ме е яд, че не ги оставих и двете, че не оставих и топката, мисля вече да нося две топки и ако ги видя пак, да ѝ дам топката.

За какво бяха сълзите ли?

За майката на детето – тя се развежда с бащата, който имал любовница, и без да му пука много, демонстрирал своята “любов”, докато изоставя майката. Която пък работи в събота, вместо да е с детето си, за да може то да бъде в специалното заведение, където да го научат да говори…

Помолих гледачката на малкото момиченце да предаде на майка ѝ да има кураж, и че ще се справи – това можех да направя.

А сега се чудя дали тя има играчки и други неща, от които моя дом ще се пръсне в излишък… Но поне знам, че има любов, която движи майка ѝ и дано има и сили, за да се бори в този свят.

Източник: lichna-drama

error: No copy please :)