В детските книги има много мъдрост. Мъдрост, разказана от великите писатели по детски, но така, че да помниш цял живот. И най-важното да станеш добър човек. „Тези, които сега са деца, един ден ще поемат бизнеса в свои ръце. Те ще решават проблемите на мира и войната и това в какво общество ще живеят – дали ще е подвластно на насилието, или ще е мирно.” – казва голямата Астрид Линдгрен.
Благодарим ти Астрид Линдгрен. Благодарим ти за червенокосата немирница. Ще я помним винаги.
„Името ми е Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, дъщеря на капитан Ефраим Дългия чорап, някога страшилище на моретата, а понастоящем негърски крал. Всъщност Пипи е галеното ми име, защото татко смяташе, че Пипилота е много дълго.”
„Щом сърцето е топло и бие както трябва, на човек не му става студено.”
„Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала. Не съм имала пиано, на което да опитам. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.”
„Пък аз си нямам кой да ми бие тъпан. Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш.”
„Да, много е грозно да се лъже. Но понякога забравям това, разбираш ли? Пък и как ще искаш от едно дете, чиято майка е ангел, а татко му — негърски крал, да казва винаги истината?”
„Ние живеем, за да правим добро на другите хора. Аз например, живея само заради това. А другите хора, интересно те за какво живеят?”
„Страхливци! Нахвърляте се петима срещу един. Това е подло. А освен това блъскате едно малко, беззащитно момиче. Фу, колко грозно!”
„Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии.”
„Защо вървя заднишком ли? Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска? Освен това ще ти кажа, че в Египет всички си вървят така и никой не го смята за странно.”
„Работата е там, че съм нещотърсач и затуй нямам минутка свободно време. Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.”
„Няма нищо по-хубаво от това, да бъдеш нещотърсач. Просто да се чудиш, че с тази работа не се занимават повече хора. Стават дърводелци, обущари, коминочистачи и какви ли не, а нещотърсачи – дума да не става, за тях било неуместно.”
„Който иска да претърпи корабокрушение, трябва първо да се погрижи за кораб.”
„Защо ми е празната бутилка ли?! Най-важното нещо за едно корабокрушение без съмнение е корабът, а второто – празната бутилка.”
„Ти не си ли чувала за писма в бутилки? Написваш върху парче хартия, че искаш помощ, пъхаш го в бутилката, запушваш я с тапа и я хвърляш в морето, а тя се понася право при някого, който ще дойде да те спаси. Как мислиш, че иначе ще отървеш кожата си след корабокрушение? Като разчиташ на случайността? Така нищо не става!”
„Най-хубави пожелания по случай Великден!.
– Та днес не е Великден – възрази Томи.
– Така ли? – учуди се Пипи. – Запазете си тогава пожеланията за догодина.”
„Изглежда, че днес е моят щастлив ден. Каква сладичка, мъничка макара! С нея мога да си правя сапунени мехури или да я закача с канапче на шията си като огърлица!”
„Защото ако дойдат сега да ни спасяват, ще ни спасяват напразно, тъй като ние ще се спасим сами. Така им се пада. Да се научат друг път да бързат.”
„Да, времето си тече, а ние стареем. Наесен навършвам десет години и това означава, че най-хубавите ми години са минали.”
„Човек сигурно би могъл да се научи да лети надолу. Но положително е по-трудно да се лети нагоре. Всъщност нека започна от по-лесното. Смятам да опитам.”
„Да вървим пеша, та да трае по-дълго.”
„Не мога да гледам как някой на зелената Божия земя плаче и тъгува заради мен. Най-малкото Томи и Аника. Пуснете отново мостика! Оставам във Вила Вилекула.”
„И тогава как да не кажеш, че хората са странни! Помислете само какви думи измислят! „Корито”, „тапа”, „връв” и такива едни, дето никой не може да проумее отде са се взели. А изобщо не им минава и през ума да измислят такава действително хубава дума като „спунк”. Какво щастие, че ми хрумна! Сигурно ще успея да разбера и какво означава.”
„Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!”
„Но тъй като никога не страдам от морска болест, няма какво да се тревожа за правописа й. Пък ако някога наистина се разболея от морска болест, ще ме занимават други неща, а не правописът на болестта ми.”
„Както и да е, татко Ефраим. Но за едно дете като че ли е най-добре да си има приличен дом, вместо да кръстосва моретата и да живее в глинена негърска колиба. Какво ще кажеш?”
„Можете ли да заспите без приспивна песен? Аз винаги трябва да си попея малко, иначе не мога да мигна.”
„Пипи Дългото чорапче” е първата публикувана книга на Астрид Линдген, която ѝ носи голяма популярност. Линдгрен създава историята през 1941 г. Тогава тя гледа болната си 7-годишна дъщеря Карин, която я моли да ѝ разкаже историята за Пипи Дългото чорапче (персонаж, който самата тя току-що си е измислила). През 1944 година изпраща ръкописа на издателство “Бониер”, но те го отхвърлят. Издателство “Рабен & Сьогрен” обаче го приемат и през 1945 г. излиза първата книга – “Пипи Дългото чорапче”.
Източник: gnezdoto.net
